Един живот в няколко снимки

      Преди 10 години на 20 февруари се роди моето първо дете. Беше толкова мъничко и беззащитно, а крехкото телце - съвършено. Дари ни с много радост и тревоги в процеса на израстване. Научи ни на важните, наистина важните неща от живота. Научи ме да живея заради мига. Да се радвам тук и сега...Трябваше ние да бъдем негови учители, а в същност той нас учеше. Ден след ден, година след година...На този мъдър малък човек дадохме името Антон.

     Защо започвам да пиша тези редове? Защо споделям мислите си с вас?
  
     Отговорът е: "Не знам". Всъщност си направих равносметка на отминалите години. Имах нужда да си припомня и да споделя безбройните щастливи мигове, които преживях. Отворих вчера прашните албуми. Връхлетяха ме спомени, разтърсени от силни чувства. Оттам надничаха едни весели и вечно питащи малки детски очи. Обзе ме носталгия по изминалите времена. Моето малко детенце неусетно се превръщаше в мъж пред очите ми. Годините си минават, а сякаш вчера беше времето когато разбрах, че в мен расте нов живот. Сякаш вчера се бореше за първата си глътка въздух. Сякаш вчера за първи път го поех в обятията си и му обещах, че винаги ще бъда до него каквото и да става. Обещах му, че винаги ще го обичам и ще бдя, ще го уча и помагам...Обещах му, че винаги ще бъда някъде там и когато почувства, че има нужда от мен ще съм насреща. При всяко падане или сълзи в очите сърцето ми се пръсваше на милиарди дребни частички. Болеше ме когато го болеше, страдах когато страдаше, но усмихнеше ли се... обвиеше ли малките си ръчички около врата ми..., тогава аз ставах най-щастливият човек. Добивах сила и смелост. Имах чувството, че мога света да вдигна на плещите си.

      Скъпи читателю,
Вероятно тези редове ще ти се сторят блудкави и сантиментални, а снимките - безинтересни, но за мен те са от огромно значение точно в този момент. Момент, в който започвам да осъзнавам, че моето малко детенце вече го няма. Превръща се в мъж. Със своите собствени желания, мечти и стремежи. Със своя собствен свят. Но позволи ми все пак да ти разкажа в снимки изминалите 10години.

Преди 10 години преживявахме поредната "криза". Правеше се реформа в здравеопазването. Хаоса беше пълен. Постъпих в родилното без нито едно изследване. Имах само тази снимка и купища въпроси и тревоги за това, което ме очаква. И нито един отговор.

След тежко и продължително раждане на бял свят, точно в 5:50ч. се появи моето малко момченце. Беше мъничко и слабичко, но за мен то бе най-красивото бебе на света. Накара ме да изпитам неподозирани до този момент (от мен) чувства и емоции. Предаде смисъл на толкова много неща.

Обграден от цялата ни любов и грижи бързо растеше. Всеки ден откриваше света. Радваше се на всяко нещо по онзи искрен детски начин, както само едно дете умее. Вечно търсещ, питащ и целеустремен пакостите го следваха по петите. Понякога бяха смешни, друг път ни ядосваха. Лесно се превръщаше любимец на всички.

Винаги ще помня първата му рана. Беше огромна и страшна. Лепенката покриваше повече от половината му челце. Болеше ме дори и след като заздравя. На мястото остана само един едва забележим белег.

Изследваше светa по всякакъв начин и винаги беше очарован от откритието което е направил. Скачаше в локвите, мажеше се с кремове, ядеше пясък и пръст. От нищо не се страхуваше. Всеки път щом яхнеше колелото примирах от притеснение.

Идеята като цяло беше в десет снимки да илюстрирам всяка от изминалите години, но не успях. За да не ставам досадна ще покажа само още две на вече порасналото ми момче:)))