четвъртък, 3 март 2011 г.

ЧЕСТИТ ТРЕТИ МАРТ, БЪЛГАРИ !

Вечна памет, слава и благодарност за героите, отвоювали нашата свобода!



        Днес за пореден път си направих равносметка на изминалите години, събития и на това, в какъв човек съм се превърнала. Направих си и равносметка за това на какво уча децата си. Зададох си въпроса дали 3-ти март е повод за гордост или срам?!?! Гордея се с известните, малко известни или никому неизвестни герои и личности допринесли за освобождението и развитието на страната ни. Гордея се от това, че родината ни е прекрасна. Гордея се, че съм българка и живея в България - въпреки всичко. Гордея се от много неща, но и от много други се срамувам. Срам ме е от мръсотията в която живеем. Мръсотията, с която сме свикнали и някак си не ни прави впечатление. Приемаме я за нещо нормално. Мръсотия не само в смисъла на пълните и преливащи контейнери за боклук. Не само в смисъла на затлачените с какво ли не корита на реките...Мога много да изброявам, но няма нищо ново да кажа. Срам ме е от мръсотията в душите ни, за която намираме хиляди оправдания, че съществува, но не се наемаме да я почистим. Срам ме е и от дребните души, които носим в себе си мислейки, че сме достойни.

       3-ти март е славна дата! Начало на Третата българска държава. Възкръсването на един народ. Ден на гордост, но и на равносметка.

       ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, БЪЛГАРИ!
Гордейте се с потеклото си! Не забравяйте миналото си! Работете "за една чиста и свята република" - както е казал Апостола

вторник, 1 март 2011 г.

Хайдути – не айдуци!

      В последно време оставам с впечатлението, че историята, както и религията са въпрос на гледна точка. Има факти, които или се изопачават или се тълкуват неправилно. Веднъж попаднах на едно предаване, за жалост не помня кое беше, та там поставиха въпроса как биха изглеждали хайдутите в наше време. Отговора беше - като обикновени разбойници, престъпници, обирджии. Не съм съгласна!

      Ако се замислим ще разберем, че всъщност много малко знаем за хайдутите и за тяхната съпротива по време на турското робство, което от няколко години насам учените-историци наричат „ османско присъствие”. Веднага бих задала въпрос към тези хора, дали ако сега се окажат в ситуацията на тогавашните българи без права, живеещи във вечен страх за живота си, за живота на семейството си, дали пак така биха го нарекли - присъствие?!


      Познавам един невероятен човек. Живее в едно малко селце в Родопите. Селцето се намира там, където пътя свършва. Неговият род е с вековна история. Казва, че Хайтов е написал известна част от книгата си "Мъжки времена" по разкази на неговата баба. Прадядо му е бил управител на околността по време на помохамеданчването -в онези тежки времена, които днес със снисхождение някои наричат "присъствие".

    В литературата живота на хайдутите е описан едва ли не като лек и приятен постеля  им била тревата, покривка им било небето”. Тичали летем в гората и са си играели на криеница със заптиите, а вечер сядали край огиня на раздумка и печена мръвка.
     За мен не това е истината. Хайдутите са бродели в планината и през лятото и през зимата. Планината, която зимно време е сурова, а лятно – не винаги гостоприемна. Вечно преследвани, винаги нащрек, нощували са на открито върху влажната земя. Били са хора извън закона - закона на турците – но с морал и принципи. При залавянето на враг са се водели от строги правила и норми. Не са били айдуци. Не са преживявали посредством обири в смисъла на „взимам без да ми е нужно”. Грабежите са били с наказателна цел насочени единствено и само към врага. Живеели са честно и са се сражавали храбро. Четата на Чакър войвода е слизала в Самоков и са работели като зидари.

      Някои от тях са успявали да заделят за да подпомогнат я някое училище, я някой манастир. Вдъхвали са надежда, подхранвали са самочувствието и надеждите за освобождение, калявали са бунтовния дух и волята за борба  у не малко изстрадалият ни народ.

      Българинът никога не е прекършвал врат. Народът ни може да е търпелив, но винаги е бил борбен и свободолюбив. И приказките, които аз така не харесвам, като лепната марка на българският манталитет, а именно: „наведена глава сабя не я посича” или "робска психика" биха могли да бъде  опровергани от истината за българското хайдутство. Хайдутство зародило се още през 15-16в. Времена, в които  Османската империя все  още не е завоювала окончателно Европа.


Мартенички

Честита Баба Марта!
Баба Марта троп, троп, троп
бърза през горицата,
мартеници цял вързоп 
носи на дечицата.

Бабо Марто - чик-чирик
вика й врабченцето -
мартеничка ми вържи
пъстра на вратленцето.



     По стара българска традиция на този ден се изработват мартеници от усукани червен и бял конец. За втора поредна година вместо да купувам традиционни български мартеници внесени от Китай, предпочетох да си ги направим сами. Взехме две кълбета с бяла и червена прежда и превърнахме къщата в малка работилничка. Имаше червени и бели конци навсякъде. Пискюли и топчета на които се радваше малката ми дъщеря. Усукани въженца - проекто-гривни за съучениците на синът ми и ...много, много настроение.


Ето няколко мартенички направени с много любов и заредени с детски усмивки.
Заповядай! Избери си:)))




      На днешният ден малки и големи се кичат с мартенички за здраве и сила, а също и против уроки. Мартеницата е символ на настъпващата пролет. Амулет, символиката на чиито цветове означава:

      - Червеното е цветът на женското начало, на здравето, на плодородието, зараждането на ново начало,  пробуждането и "възкръсването" на природата за нов живот.
      - Бялото е символ на мъжкото начало. След приемане на християнството бялото става символ на девственост и непорочност. Символ на чистите междучовешки отношения.

      
      Мартеницата е сакрален символ, тясно свързан с прабългарския символ на властта и държавата - конската опашка. Мартеницата е единство от двойни енергии. Символизира единосъщието между мъжкото и женското начало в света. 
      Първите мартеници, предназначени за окичване на хората и добитъка, били само от усукан бял и червен конец. По-късно в някои области се прибавили златна или сребърна паричка, която служела за предпазване от болести. Обичаят гласи, че на този ден стопанката на дома трябва да стане рано, да измете двора, да запали буен огън и да простира или закачва пред дома си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци. Вярва се, че те пазят къщата, за да не влезнат в нея болести и немотия.