В последно време оставам с впечатлението, че историята, както и религията са въпрос на гледна точка. Има факти, които или се изопачават или се тълкуват неправилно. Веднъж попаднах на едно предаване, за жалост не помня кое беше, та там поставиха въпроса как биха изглеждали хайдутите в наше време. Отговора беше - като обикновени разбойници, престъпници, обирджии. Не съм съгласна!
Ако се замислим ще разберем, че всъщност много малко знаем за хайдутите и за тяхната съпротива по време на турското робство, което от няколко години насам учените-историци наричат „ османско присъствие”. Веднага бих задала въпрос към тези хора, дали ако сега се окажат в ситуацията на тогавашните българи без права, живеещи във вечен страх за живота си, за живота на семейството си, дали пак така биха го нарекли - присъствие?!
Познавам един невероятен човек. Живее в едно малко селце в Родопите. Селцето се намира там, където пътя свършва. Неговият род е с вековна история. Казва, че Хайтов е написал известна част от книгата си "Мъжки времена" по разкази на неговата баба. Прадядо му е бил управител на околността по време на помохамеданчването -в онези тежки времена, които днес със снисхождение някои наричат "присъствие".
В литературата живота на хайдутите е описан едва ли не като лек и приятен „постеля им била тревата, покривка им било небето”. Тичали летем в гората и са си играели на криеница със заптиите, а вечер сядали край огиня на раздумка и печена мръвка.
За мен не това е истината. Хайдутите са бродели в планината и през лятото и през зимата. Планината, която зимно време е сурова, а лятно – не винаги гостоприемна. Вечно преследвани, винаги нащрек, нощували са на открито върху влажната земя. Били са хора извън закона - закона на турците – но с морал и принципи. При залавянето на враг са се водели от строги правила и норми. Не са били айдуци. Не са преживявали посредством обири в смисъла на „взимам без да ми е нужно”. Грабежите са били с наказателна цел насочени единствено и само към врага. Живеели са честно и са се сражавали храбро. Четата на Чакър войвода е слизала в Самоков и са работели като зидари.
Някои от тях са успявали да заделят за да подпомогнат я някое училище, я някой манастир. Вдъхвали са надежда, подхранвали са самочувствието и надеждите за освобождение, калявали са бунтовния дух и волята за борба у не малко изстрадалият ни народ.
Българинът никога не е прекършвал врат. Народът ни може да е търпелив, но винаги е бил борбен и свободолюбив. И приказките, които аз така не харесвам, като лепната марка на българският манталитет, а именно: „наведена глава сабя не я посича” или "робска психика" биха могли да бъде опровергани от истината за българското хайдутство. Хайдутство зародило се още през 15-16в. Времена, в които Османската империя все още не е завоювала окончателно Европа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар