Ръчна хартия в 9 стъпки

  Древните египтяни изобретили първото вещество за направата на документ, който познаваме днес и наричаме Papyrus. Papyrus свитъците са направени, като са изрязвали парчета от вътрешната част на стъблото, след което са го удряли за да се изправи и да се превърне в тънък лист. Думата "хартия" идва от думата "папирус". 

Днес има възраждане на занаята свързан с домашното производство на хартия. Не само, че е едно приятно преживяване за вас и децата, но това е добър начин за рециклиране на отпадъци в прекрасни възможности.  

      По-долу ще намерите ленсна рецепта за производство на хартия. Ако Ви е за първи път,  не се страхувайте да експериментирате. Може да опитате с различни видове влакна, не е нужно да са само от хартиени изделия.  Като цяло материала, от който ще правите листчетата се накисва във вряла вода. Ако той е жилав и труден за обработка (напр. дървесина) може да се наложи да го варите в продължение на около 30мин. Минавате сместта с пасатор до получаването на еднородна и хомогенна каша. Можете да добавите отпадъци от прежда, различни семена, изсушени цветове или листа, парчета кора от дърво и мн. др. Всичко се свежда до това, което се роди във вашето въображение. Експериментирайте с различни текстури и цветове. Не забравяйте, че някои от вашите идеи ще се окажат сполучливи, интересни и оригинални,  докато други не. Забавлявайте се и чрез ръчно направената хартия изразете своята креативност и  индивидуалност.  

                                                  

                                                 Лесна рецепта:  

       За направата на хартиената каша (пулпа) могат да бъдат използвани различни видове хартиени продукти

• книги
• Вестник (Ако искате сивкав цвят хартия)
• Списания
• картонена кутия от яйца
• Стари карти (за по-тежки хартия)
• Тоалетна хартия
• Хартиени торби
• непотребни листа от ученическа тетрадка
• и др.

Необходими инструменти:

• Гъба
• мрежа
• рамка на която да опънем мрежата (стара рамка от картина може да се използва също) за да получим сито
• Съд, който да е достатъчно голям и дълбок да можем да потопим ситото (пластмасов басейна / вана)
• Blender / кухненски робот или пасатор (за разбиване на хартиената маса)
• памучен плат
• нишесте

Инструкции:

1. Изберете парче хартия, което желаете да рециклирате. Можете дори да смесвате различните видове и цветове. По този начин ще създадете своя собствена, уникалена хартия.

2. Накъсвате хартията на малки парченца и я поставяте в блендер (наполовина пълен) и по - дълбок съд. Може да разбиете и с помощта на пасатор. Допълнете с топла вода. Пуснете ножа да върти първо бавно, след това увеличете скоростта, докато кашата не стане гладка и еднородна. Продължителността е от 30-40сек. до 2-3мин. Не трябва да има никакви по едри остатъци от хартия, 

ако има значи пасирането трябва да продължи. 

3. Следващата стъпка е да се направи калъп. Върху дървена рамка се опъва хубаво мрежа. Закрепяте я здраво с помощта на телбод. Вътре се излива сместа. Може да използвате и т.нар. сито. Тогава вместо да излеете сместа, трябва да я загребете от съда, в който сте изсипали пулпата (хартиената каша). Това са двата начина за направата на листче от ръчна хартия.

4. Напълнете басейна до половината с вода. Добавяте хартиената маса. По това до колко гъста е пулпата ще се определя и плътността на хартиеното листче. Разбъркайте хубаво.

5. Сега е времето да се добави нишесте или желатин. Това не е задължително, но ако хартията ще се използва за писане, нишестето помага за предотвратяване мастилата да накиснат хартиени влакна и да се разлеят, а желатина я прави по-жилава, лъскава и не толкова пореста. Разбърквате 2 супени лъжици нишесте в течност и прибавяте към хартиената маса (пулпа). Желатина го прибавете след като сте го приготвили по начина указан на опаковката.

6. Потапяте калъпа във сместа. Изчаквате за момент да се успокои и след това бавно повдигате нагоре. Изчакайте, докато водата се оттече/ отцеди от новия лист хартия. Ако хартията е много дебела, премахнете някои целулоза от ваната. Ако е твърде тънка, добавете още целулоза и сместа се разбърква отново. Аз направих своя калъп от една стара касетка за ягоди.

7. След като се отцеди хубаво, внимателно обърнете матрицата върху памучния плат. Използвайте гъба, за да попиете останалото к-во вода в листчето. Изстискайте излишната вода от гъбата обратно в пластмасовата ваничка.

8. Сега идва сложната част. Да отделите листчето в/у тъканта. Бавно и много внимателно отделете с почуквания в/у ситото листчето и не забравяйте, че то все още е течно. Покрийте го с втори пласт плат и го пресовайте с помощта на точилка. Хартията ще приеме релефа на тъканта, с която е покрита. Често ползвам дантела. После отделете листчето от единият слой плат и го оставете да изсъхне. Отнема малко практика.

9. Листчетата могат да бъдат изсушени чрез защипване на въжета или с помощта на ютия. След като изсъхнат ги отлепете от платта, изгладете ги хубаво с ютия и готово! В ръцете си държите първото си листче ръчна хартия! Честито!

Тази дама използва техника, която коренно се различава от моята. Създала е невероятни неща. Ще опитам и аз:)))

Фотоалбум от ръчна хартия

      За първи път създадох нещо, което съм сигурна, че ще зарадва един човек. Човек, който скоро ще има юбилей. Навършва 80 години.
      Това е фотоалбум направен от ръчна хартия. Съдържа 5 двойни странички, които ще поберат 11 бр. снимки на деца, внуци и правнуци. Всички листчета са с различен цвят и с вградени в тях различни естествени материали: люспи от кромид лук, листа от водна палма, изсушен лапад и др. На всяко листче съм направила прорези за снимки.

 Ако Ви харесва. Ако искате нещо индивидуално за някой специален човек или повод. Ако имате нужда от нещо различно, по ваша идея/ проект, може да ми пишете на e-mail: daniela_iordanova@mail.bg

ЧЕСТИТ ТРЕТИ МАРТ, БЪЛГАРИ !

Вечна памет, слава и благодарност за героите, отвоювали нашата свобода!

        Днес за пореден път си направих равносметка на изминалите години, събития и на това, в какъв човек съм се превърнала. Направих си и равносметка за това на какво уча децата си. Зададох си въпроса дали 3-ти март е повод за гордост или срам?!?! Гордея се с известните, малко известни или никому неизвестни герои и личности допринесли за освобождението и развитието на страната ни. Гордея се от това, че родината ни е прекрасна. Гордея се, че съм българка и живея в България - въпреки всичко. Гордея се от много неща, но и от много други се срамувам. Срам ме е от мръсотията в която живеем. Мръсотията, с която сме свикнали и някак си не ни прави впечатление. Приемаме я за нещо нормално. Мръсотия не само в смисъла на пълните и преливащи контейнери за боклук. Не само в смисъла на затлачените с какво ли не корита на реките...Мога много да изброявам, но няма нищо ново да кажа. Срам ме е от мръсотията в душите ни, за която намираме хиляди оправдания, че съществува, но не се наемаме да я почистим. Срам ме е и от дребните души, които носим в себе си мислейки, че сме достойни.

       3-ти март е славна дата! Начало на Третата българска държава. Възкръсването на един народ. Ден на гордост, но и на равносметка.

       ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, БЪЛГАРИ!

Гордейте се с потеклото си! Не забравяйте миналото си! Работете "за една чиста и свята република" - както е казал Апостола

Хайдути – не айдуци!

      В последно време оставам с впечатлението, че историята, както и религията са въпрос на гледна точка. Има факти, които или се изопачават или се тълкуват неправилно. Веднъж попаднах на едно предаване, за жалост не помня кое беше, та там поставиха въпроса как биха изглеждали хайдутите в наше време. Отговора беше - като обикновени разбойници, престъпници, обирджии. Не съм съгласна!

      Ако се замислим ще разберем, че всъщност много малко знаем за хайдутите и за тяхната съпротива по време на турското робство, което от няколко години насам учените-историци наричат „ османско присъствие”. Веднага бих задала въпрос към тези хора, дали ако сега се окажат в ситуацията на тогавашните българи без права, живеещи във вечен страх за живота си, за живота на семейството си, дали пак така биха го нарекли - присъствие?!

      Познавам един невероятен човек. Живее в едно малко селце в Родопите. Селцето се намира там, където пътя свършва. Неговият род е с вековна история. Казва, че Хайтов е написал известна част от книгата си "Мъжки времена" по разкази на неговата баба. Прадядо му е бил управител на околността по време на помохамеданчването -в онези тежки времена, които днес със снисхождение някои наричат "присъствие".

    В литературата живота на хайдутите е описан едва ли не като лек и приятен „постеля  им била тревата, покривка им било небето”. Тичали летем в гората и са си играели на криеница със заптиите, а вечер сядали край огиня на раздумка и печена мръвка.

     За мен не това е истината. Хайдутите са бродели в планината и през лятото и през зимата. Планината, която зимно време е сурова, а лятно – не винаги гостоприемна. Вечно преследвани, винаги нащрек, нощували са на открито върху влажната земя. Били са хора извън закона - закона на турците – но с морал и принципи. При залавянето на враг са се водели от строги правила и норми. Не са били айдуци. Не са преживявали посредством обири в смисъла на „взимам без да ми е нужно”. Грабежите са били с наказателна цел насочени единствено и само към врага. Живеели са честно и са се сражавали храбро. Четата на Чакър войвода е слизала в Самоков и са работели като зидари.

      Някои от тях са успявали да заделят за да подпомогнат я някое училище, я някой манастир. Вдъхвали са надежда, подхранвали са самочувствието и надеждите за освобождение, калявали са бунтовния дух и волята за борба  у не малко изстрадалият ни народ.

      Българинът никога не е прекършвал врат. Народът ни може да е търпелив, но винаги е бил борбен и свободолюбив. И приказките, които аз така не харесвам, като лепната марка на българският манталитет, а именно: „наведена глава сабя не я посича” или "робска психика" биха могли да бъде  опровергани от истината за българското хайдутство. Хайдутство зародило се още през 15-16в. Времена, в които  Османската империя все  още не е завоювала окончателно Европа.

Мартенички

Честита Баба Марта!
Баба Марта троп, троп, троп
бърза през горицата,
мартеници цял вързоп 
носи на дечицата.

Бабо Марто - чик-чирик
вика й врабченцето -
мартеничка ми вържи
пъстра на вратленцето.


     По стара българска традиция на този ден се изработват мартеници от усукани червен и бял конец. За втора поредна година вместо да купувам традиционни български мартеници внесени от Китай, предпочетох да си ги направим сами. Взехме две кълбета с бяла и червена прежда и превърнахме къщата в малка работилничка. Имаше червени и бели конци навсякъде. Пискюли и топчета на които се радваше малката ми дъщеря. Усукани въженца - проекто-гривни за съучениците на синът ми и ...много, много настроение.


Ето няколко мартенички направени с много любов и заредени с детски усмивки.
Заповядай! Избери си:)))

      На днешният ден малки и големи се кичат с мартенички за здраве и сила, а също и против уроки. Мартеницата е символ на настъпващата пролет. Амулет, символиката на чиито цветове означава:

      - Червеното е цветът на женското начало, на здравето, на плодородието, зараждането на ново начало,  пробуждането и "възкръсването" на природата за нов живот.

      - Бялото е символ на мъжкото начало. След приемане на християнството бялото става символ на девственост и непорочност. Символ на чистите междучовешки отношения.

      

      Мартеницата е сакрален символ, тясно свързан с прабългарския символ на властта и държавата - конската опашка. Мартеницата е единство от двойни енергии. Символизира единосъщието между мъжкото и женското начало в света. 

      Първите мартеници, предназначени за окичване на хората и добитъка, били само от усукан бял и червен конец. По-късно в някои области се прибавили златна или сребърна паричка, която служела за предпазване от болести. Обичаят гласи, че на този ден стопанката на дома трябва да стане рано, да измете двора, да запали буен огън и да простира или закачва пред дома си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци. Вярва се, че те пазят къщата, за да не влезнат в нея болести и немотия.

Легенда за мартеницата

Това е една от любимите ми чисто български легенди протътувала  вековете за да стигне до нас. Първоначално реших да пренапиша в кратце легендата за мартеницата, но после попаднах в блогът на Янина. Начина по който тя е съумяла да я предаде  ме развълнува и ме накара да настръхна. След като я прочетох вече не съм в състояние да я пресъздам със свои думи. Не съм почитател на copy-pastе, но каквото и да напиша ще бледнее пред нейните слова. Тогава реших да я копирам. Насладете й се и вие.

Случило се през лятото на 642 година. Канартикинът Баян /първородният син на хана/ повел четиримата си братя Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек на лов към устието на Дуна-река. Сестра им Хуба, която като всяка българка стояла на седлото не по-зле от братята си, пожелала да ги придружи.

Дълго яздили петимата прабългарски князе и младата княгиня. На рамото на всеки от тях нетърпеливо размахвал криле верен каргуй/сокол/ в очакване да се спусне към плячката. Препускали хранените коне и копитата им сякаш отмервали ритъма на български танц. Верни чиготи отговаряли с живота си за първородния син на хана, братята му и за сестра им.

Когато слънцето за пети път се показало зад планината, която другите наричали Българска, а българите – Юндола, което ще рече Конска, дружината навлязла в гъстите гори на делтата на Дуна-река. Три дни бродили братята и Хуба покрай делтата, три дни газили мочурища и се провирали през шубраци и бръшлян. На четвъртия излезли на открито. Пред тях се ширнала Дуна. Шестимата затаили дъх, отпуснати на седлата, съзерцавали неспирния бяг на Великата река. Стояли и си спомняли песните на баби и прабаби за нея. Песни, в които се разказвало за подвизите на Ирник, Бузан и Заверган….

Изведнъж пред ездачите на малко възвишение застанал цял в бяла светлина грамаден сребърен рогач. Върху главата му сякаш било порасло заскрежено дърво. Запънал предни крака, рогачът не мърдал. Аспарух без да сваля поглед от елена поставил стрела на тетивата и я опънал. Бялото същество продължило да стои неподвижно. Хуба посегнала и отместила лъка на брат си и стрелата със съскане изчезнала в блатната растителност. Еленът не се уплашил от хората, а на скокове навлязъл в реката и се понесъл към другия бряг. Там имало брод. Хуба, без да откъсва очи от красивото животно, продължила да шепне на брат си Аспарух да не убива елена. Братята й също били вторачили очи в рогача, който като на сън се отдалечавал в реката, скок след скок, бавно, бавно, бавно. Едва когато излязъл отсреща и застанал сред гъстите борове като искрящ бисер с атлазена наметка, те се спогледали удивени. Рогачът им заприличал на дух, който им сочел път, но накъде? Навярно това бил пътят, по който са минали татко Ирник, Бузан и Заверган. През този брод са минавали хранени коне, ако не са минавали, сега щели да минат и Баян вдигнал коня си на задни крака. Братята му се прилепили до шиите на своите коне, готови да го последват.

В този момент Хуба видяла някакъв каргуй да кръжи над тях. Сигурно носел вест от Абаба-столицата на Велика Кубратова България, която гърците наричали Фанагория.

И наистина, птицата като камък се спуснала надолу и кацнала на Баяновото рамо. Бил един от неговите хранени каргуи, от тези, които можели да намерят господаря си и вдън земя да е пропаднал. На крака му имало вързан черен конец.

Сякаш черна мълния поразила сърцата на младите ловци. Зла вест ги канела да тръгнат на път. Хранените коне се понесли към престолния град. Чиготите /конниците/ едва успявали да ги следват. Най-отзад летели каргуите. Техните крила били слаби да надмогнат обичта, която тласкала рожбите към агъла на техния стар баща.

Край одъра на Кубрат горял буен огън. По ъглите тъжно висели бойните хоругви, видяли славни победи. Кубрат топлел изстиващите си нозе, но огънят в кръвта му бавно гаснел, въпреки че голите му пети докосвали живи въглени. Край него били насядали бойците, сражавали се в не една битка за Велика България. Редяли словата си бавно и с достолепие и всеки казвал,че както ханът-обединител реши, така ще е най-добре. Както били следвали волята му и били побеждавали враговете, така и сетната му воля щели да изпълнят. Последен взел думата кавхан /върховен командир/ Чако. Много стар бил той и отдавна бил забравил колко тежи българската сабя, но умът му бил по-остър от нея…

От времето, когато била посадена в утробата на майката-земя семката на българите, техният ластар се влачел, разклонявал, но не умирал. Оттогава всяка пъпка, всяка издънка знаела кое да се слага най-отпред. Когато враг нападал българите, багатурите, бойците се хвърляли върху него със сабя в ръка и гинели без страх, защото зад тях били жените и децата, но не техните жени и деца, а продължителите на името българско.

Досега от устата на канаювиги /велик хан, хан на хановете/ Кубрат не била излизала нито една погрешна заповед към бойците. Последната воля на хана обаче била да остави ханството и на петимата си сина. Преданията разказват, че някогашните ханове убивали всичките си синове, с изключение на един, наследникът на златната сабя. Хан Кубрат оставял ханството и на петимата си синове, защото петима пет пъти по-добре ще съдят и пет пъти по-силно ще бранят България. Сега, когато студът щял да стигне до сърцето на хана, най му била мила кръвта на синовете му. Отгледал ги като малки вълчета. Кумис са лочили от шепите му. Не можел един да направи хан, а другите да прати на дръвника или да ги прогони да се скитат по чужди земи.

Петимата синове влезли в стаята на хан Кубрат и без да погледнат никого се хвърлили ничком пред постелята на своя татко. Ханът наредил на стражите да влязат. Боилите изтръпнали. Нима старият хан все пак е решил да се вслуша в съвета на кавхан Чако? Нима хан Кубрат ще изпълни завета на дедите си? Със сетни сили ханът заповядал да му дадат пет копия и да ги вържат на сноп. След това тържествено попитал синовете си Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек кой от тях се наема да счупи този сноп. Никой от петимата не помръднал. Това се харесало на канаювиги Кубрат. После кимнал на канартикина, първородния Баян, да опита първи. Покорно се навел синът и сграбчил наръча. Сухото дърво на дръжките само изпукало. След него опитали и останалите. Снопът не се поддал на яките десници на нито един от тях. Кубрат с охкане посегнал към кордата. Взел едно копие и го допрял до коляното си. Дръжката изпращяла и се счупила. След това втора, трета, четвърта, пета. Усмихнали се ханските синове. Това ли било? Не, не било само това. Баща им искал да им каже нещо друго.

Владетелят вдигнал ръка. Оставял той на своите синове своята бащина заръка. Оставял им своя народ, чиготи и багатури, копията им, хранените им коне. Заръчал ханът да владеят всичко общо и да не се делят, за да не ги пречупят враговете им. Заклел ги хан Кубрат в името на Тангра да не се делят и да не враждуват помежду си, защото името на България не бивало да бъде заличено от лицето на земята. Ако престъпели клетвата му, ханът ги проклел да станат роби и роби да раждат…

Петимата синове на хан Кубрат се изправили и навели глави във високо скръстените си ръце. Не искали никой да ги види, че плачат пред мъртвото тяло на старият им баща. Навън писнала гайда. Тъпан забил тъжно и напрегнато. Думтенето му се понесло навред, където имало български племена, за да съобщи за смъртта на канаювиги Кубрат, създателят на Велика България. Полетяло слънцето и като тъпан задумкало, за да узнае целият свят, че е умрял голям воин и човек..

Много хора се раждат на земята, но малцина умират човеци.

Скърцали колелата на талигите. Чаткали копитата на впрегатните, ездитните и хранените коне. Неусетно гаснело дневното светило. И в прехода между деня и нощта се раждала нова мелодия и нова песен. От време на време в песента се втурвал един спомен – споменът за неотданашни битки с кръвожадния поробител.

Изведнъж един друг глас потопил в себе си всичко останало. Дуна-река! Хан Аспарух със своя народ стигнал до голямата река. Реката, за която бил чувал от прадядовците, с които хан Заверган обсаждал Константинопол. Реката, която още пеела песни за победите на Бузан. Реката, която скрила навремето Ирник. Ханът отишъл до брега да се срещне очи в очи с великата Дуна-река. Насаме! Да й припомни предишната среща. Аспарух търсел познатия брод. Ослушвал се да чуе гласа на водите. Затихвал ромонът на реката. Тя искала да чуе сърцето на човека. Застанал на брега, Аспарух си спомнял…

Горяла Абаба-Кубратовата столица. Горяла Велика България. Гинел българският народ. Плачели сърцата на Кубратовите синове, защото с цялото бедствие, което ги било сполетяло, на тях им се било случило най-лошото. Хазарският хаган Ашина бил пленил сестра им Хуба. Да се сражават с нашественика означавало да осъдят на смърт родната си сестра. Да бягат значело да я изоставят. Петимата братя наистина не знаели какво да сторят.

В деня на последната битка пред тях се появил самият хаган Ашина. Всемогъщият хаган Ашина приветствал петимата братя от рода Дуло, което ще рече Хранени или силни коне, родът, който се славел с това, че вдигнал на бой уногурите, кутригурите, котрагите, купибългарите, дучибългарите и чдарбългарите срещу тюрките и разпростряли по цял свят славата на Голяма България, на Велика България. Ашина искал от тях да му се подчинят и да се поклонят пред него като господар, а всички други права да си запазят – земите и племената. Докато Ашина говорел с братята й, Хуба се опитала да се прониже с нож. Хаганът наредил да вържат ръцете й, за да и бъде попречено за следващи такива опити.

Хуба казала на братята си да бягат и да не мислят за нея, българските племена да спасяват, тъй като тя била нищожна цена за свободата на българите.

Войските стояли една срещу друга притихнали. Само откъм стана на българите се чувал глух тътен. Тъпан ли било, или туптенето на сърцата им, което се сливало в едно силно туп-туп,туп-туп,туп-туп,туп-туп….

Баян останал със сестра си Хуба и признал господството на хазарския хаган. Котраг се отправил на север, а Аспарух, Кубер и Алцек на юг, за да търсят земя без поробители. Те тайно се разбрали с Хуба, че когато намерят свободна земя за своите племена, ще и изпратят каргуй със вързан златен конец на крака.

Стоял Аспарух на брега на Дуна-река и си спомнял…

Ашина приел при себе си Баян за кавхан, но на другите братя не простил непокорството и тръгнал да ги накаже. Чиготите се сражавали люто с хазарските преследвачи. Хранените Аспарухови мъже гинели един след друг, бранейки племето от робството, което препускало по петите им. Българите трябвало да избират или водите на Дуна-река, или стрелите на хазарите. Алцек и Кубер пратили вест, че ще се оттеглят нагоре по реката да търсят брод. Къде е бродът на дедите им? Дуна пазела тайнате си. Влачела уморено мътните си води и не давала никакъв знак….

Когато третият Кубратов син вече си мислел, че Тангра то е изоставил и забравил, на отсрещния бряг се появил сребърният елен. С няколко скока преминал реката. Постоял малко на сушата, изтръскал се и с рев като боен рог се понесъл обратно. Аспарух вече знаел – това е белег от Тангра! Знамение за него и племето му! Дал знак и тъпаните задумкали. С лявата ръка ханът сочел брода на жените и децата, а с дясната канел войската да го следва на бой.

Хуба чакала вест от братята си. Двамата с Баян разбрали, че Котраг е намерил паша за конете си на север от Болга-река, но вест, че е намерил свободата, кой знае защо, не пращал. Един ден, един от последните дни на зимата, на прозореца кацнал каргуй! Хуба го познала. Това бил храненият каргуй на Аспарух. На единият крак лъщял златен конец. Аспарух бил намерил свобода за народа си! Хуба и Баян тайно напуснали двореца на Ашина с голяма чиготска дружина. Разбрал за бягството им, хазарският хаган изпратил след тях най-бързите конници. Врагът бил по петите на бегълците. Пред тях Дуна, зад тях хазарите.

Кубратовата щерка вързала дълъг бял конец за крака на каргуя и го пуснала да полети, брод да намери, при Аспарух да ги заведе. В този момент просъскала хазарска стрела и Баян политнал напред. Конецът започнал да се изплъзва от ръката му. Цялото кълбо полека се размотавало и се обагряло от ранения Баян.

На отвъдния бряг се появил бял конник! Хазарите обърнали коне и побегнали. Те знаели кой е той – Аспарух. След като и последният от Баяновата дружина минал през брода, Аспарух прегърнал сестра си и я повел към агъла, високо в планината. Когато стигнали горе на билото, братът изтрил сълзите на Хуба и дал знак, че ще говори. Глашатаи повтаряли думите му един след друг, за да ги чуят всички българи:

-Братя, – извисил глас младият хан. – една заръка ни остави канаювиги Кубрат – моят баща: да не се делим и разделяме. А ние не я изпълнихме. Сега плащаме с кръв, с братска кръв!

Хан Аспарух вдигнал високо кървавия конец и тръгнал сред войниците. Воините падали по очи на земята. Аспарух ги вдигал и ги закичвал с бяло-алената нишка. И когато конецът свършил, той – колобърът на всички българи – коленичил и издигнал глас:

-О, Тангра, създателю на всички сътворени неща, Небе, което подчинява всички на своя ред, направи така, че когато потрябва, тези късчета да се съединят отново в едно цяло без начало и без край…

Така се е родил един от най-хубавите български обичаи – обичаят да се кичим с мартеници. Затова ние, българите, на първия ден от пролетния месец, който днес наричаме март, се закичваме с бяло-ален конец, та нишката, която ни свързва, да не се прекъсва.

Изненадка от DSDIVA

Преди повече от седмица получих по пощата своята изненадка от DSDIVA за играта Предай нататък. Деня ми се беше нещо скапал. С две думи ми бяха потънали гемиите. Имах разни грижи и притеснения, които дори и тогавашното февруарско слънце не успя да прогони. Обадиха ми се от кметството, че има за мен писъмце. Отидох да си го взема и като го отворих...усмивката грейна на лицето ми. В миг спрях да виждам света около себе си в сива гама. Всичко се облече с цветове. Тогава си казах: "Всъщност, колко малко му е нужно на човек за да се усмихне."

Благодаря, ти Самодивке за прекрасният дар!